зима е всякъде в мен;
Крехки тръстики - мисли бездоменни
шепнат във всеки мой ден.
Стопявам се, вече никоя,
прах от праха на праха;
Веч не искам, нито мога
нищо на себе простя...
Колко чужда съм, колко празна
остана само да знам.
Да съм нужна и някому важна
част от себе си няма да дам.
Туй е краят, веч няма пътека,
няма утро, няма и здрач.
Няма път, няма вече утеха,
няма нужда от радост и плач...
