Пътят...

Аз вървя по пътя си и с делата си докосвам хора, които ми е дадено да докосна по пътя си. Минавам, давам от себе си и продължавам... и така до края ми. Хората, които са взели, дават на следващите по пътя си... и така до края им. 

Така е писано.

Един ден ще стане ясно, защо е трябвало да е така. Аз няма да разбера, защото вече ще съм земя от земята и вода от водата, но това, което съм дала, ще бъде давано дълго след мен.

Ако човекът не е разбрал какво му давам, значи съм се провалила...
Ако не е искал да разбере, душата му е била вече мъртва...

Каквото и да е, така е трябвало да е.

Клетка

Уют, топлина, спокойствие, човек, с който да споделяш, да обичаш и да бъдеш обичан... толкова е лесно, толкова приятно! Сигурност. Синьо небе, но навън. Окосена трева. КЛЕТКА...

Крила порят въздуха. Небето е в теб, в душата ти. Диви треви  брулят лицето ти. Бягаш и гониш. Няма спокойствие, няма уют. Страх и ярост. Самота. Несигурност. СВОБОДА... 

ИЗБИРАМ СВОБОДА, НЕ КЛЕТКА!

Буря

Големите летни бури в Сакар започват с нищо неподозиращо сияйно синьо небе. Едни пухкави облаци нехайно започват да се събират около теб, заграждайки те на едно ожарено от слънцето петно земя, което не знае какво го очаква.

В рамките на броени минути тези пухени облачета сменят цвета си със сив, а той бързо преминава в оловно черен.

Въздухът вече трепери от напрежението, което всеки момент ще излее гнева си. Тревите ужасено полягат под внезапните пориви на вятъра, изникнал незнайно откъде да брули стаената в очакване земя, докато лястовици безумно летят досами нея като за последно.

После всичко спира за миг и тягостна тишина обгръща поляните, секунди преди първият гръм да удари със страшна сила...

Една след друга светкавиците раздират черното небе и бягат. Тътенът е неописуем. Докато самотни дървета пушат, осакатени и умиращи, оловни капки дъжд се устремяват към земята не просто падайки, а брулейки странично със страшна сила и без никаква милост.

В безкрайните поляни с храсталаци няма смисъл да бягаш, защото няма къде да се скриеш...

***

Такава буря се завихря над мен и ме обгражда сега, докато я съзерцавам, въпреки че не съм в Сакар. Първият гръм ме отърсва от илюзиите, а после идва оловният дъжд - всепоглъщащ, леден, празен... С него бурята излива скръбта и горестта си върху земята... Плаче... за нещо в нея, за нещо около нея, за нещо извън нейните сили и възможности да промени... Аз съм тази буря!

Другата в мен

В този свят, който аз обитавам, няма миг на спокойствие. Всичко е преследване, бягство и изкупление и мисли, които те ядат жив.

Летя - хищник, преследващ себе си. Крия се, нападам, впивам нокти и кървя... Бягам...

Другите ме дърпат, а аз не мога. Не живея живот като техния, не виждам с очите техни. Аз съм просто един бурен, брулен от вятъра и земя, жадуваща капка. Искам да си тръгна, а не мога...

Дишам, движа се сред сенки, далечни и чужди. Те ме виждат, аз ги виждам, живеем заедно в различни светове.

Този свят, в който сутрин се будя, не е мой, но нямам къде другаде да отида... Избирам пътища, които следвам. Понякога греша, но какво значение има? Уморена съм, но ловувам. Преследвам другата в себе си,... за да я унищожа.

Моя земя

Успокоително ми е да знам, че не съм важна част от света и, когато спра уморена, турбините, които го задвижват няма да спрат и аз няма да нося тежката отговорност за краха.

Пътувам и гледам. Гледам и виждам. Поля, езера и реки, кипят от живот. Знам, че независимо от това дали ме има или не, те ще продължават да кипят от живот. Чапли винаги ще крачат в плитчините, зеленоножки винаги ще вдигат шум в шепнещите тръстики, мишелови ще облитат полята, в търсене на храна, или мързеливо ще дремят по стълбовете... Животът се движи и без нас хората и, по-точно, въпреки нас...

А аз, понякога, когато дъжд пои жадната пръст, и, крачейки, съзирам как на едно късче земя пред мен слънцето се показва, си казвам: "Това е моята земя! Винаги ще ти се усмихне, преди да те погълне.".

Законът на джунглата

За ноктите смели, за зъбите бели настъпи решителен час
"Добър лов!" на всеки по тия пътеки, Закона сега е със нас!

Ръдиърд Киплинг, "Книга за джунглата"

Питомни птици стават удобни мишени за ловците

В последните дни отново станахме свидетели на явлението, наречено от ловците "разселване на полезен дивеч". То се осъществява периодично от ловните стопанства и е в помощ на ловците, които по този начин без много труд могат да се сдобият с месо от пернато и повод да се тупат в гърдите.

В района на Стара Загора са пуснати фазани от някоя фазанария, за да станат удобни мишени за ловците. Птиците са абсолютно питомни и не бягат, какво повече да иска човек от една "мишена". В резултат на тази акция, граждани започнаха да намират на различни места в града и покрайнините пръстенчати фазани. Вместо да странят от хората, като дивите им събратя, тези птици, отраснали под грижите на хора във фазанариите, напротив, търсят човешка близост.


Фарс като този се случва и с други видове пернати, като патици, например. Огромен брой биват обявени за пуснати в дивата природа, а, всъщност, още на следващия ден голяма част от тях могат да бъдат открити в дворовете на къщите от околността. Останалите биват убити направо на брега на водоема, до който са "пуснати", защото те нямат страх от човека, въобще не бягат и стоят скупчени като домашни патки.


Остава открит въпросът кога ловните стопанства ще започнат да разселват животни, които имат поне минимален шанс за оцеляване, защото това, на което ставаме свидетели по няколко пъти в годината, си е жива касапница за тези същества.