Клетка

Уют, топлина, спокойствие, човек, с който да споделяш, да обичаш и да бъдеш обичан... толкова е лесно, толкова приятно! Сигурност. Синьо небе, но навън. Окосена трева. КЛЕТКА...

Крила порят въздуха. Небето е в теб, в душата ти. Диви треви  брулят лицето ти. Бягаш и гониш. Няма спокойствие, няма уют. Страх и ярост. Самота. Несигурност. СВОБОДА... 

ИЗБИРАМ СВОБОДА, НЕ КЛЕТКА!

Буря

Големите летни бури в Сакар започват с нищо неподозиращо сияйно синьо небе. Едни пухкави облаци нехайно започват да се събират около теб, заграждайки те на едно ожарено от слънцето петно земя, което не знае какво го очаква.

В рамките на броени минути тези пухени облачета сменят цвета си със сив, а той бързо преминава в оловно черен.

Въздухът вече трепери от напрежението, което всеки момент ще излее гнева си. Тревите ужасено полягат под внезапните пориви на вятъра, изникнал незнайно откъде да брули стаената в очакване земя, докато лястовици безумно летят досами нея като за последно.

После всичко спира за миг и тягостна тишина обгръща поляните, секунди преди първият гръм да удари със страшна сила...

Една след друга светкавиците раздират черното небе и бягат. Тътенът е неописуем. Докато самотни дървета пушат, осакатени и умиращи, оловни капки дъжд се устремяват към земята не просто падайки, а брулейки странично със страшна сила и без никаква милост.

В безкрайните поляни с храсталаци няма смисъл да бягаш, защото няма къде да се скриеш...

***

Такава буря се завихря над мен и ме обгражда сега, докато я съзерцавам, въпреки че не съм в Сакар. Първият гръм ме отърсва от илюзиите, а после идва оловният дъжд - всепоглъщащ, леден, празен... С него бурята излива скръбта и горестта си върху земята... Плаче... за нещо в нея, за нещо около нея, за нещо извън нейните сили и възможности да промени... Аз съм тази буря!