Успокоително ми е да знам, че не съм важна част от света и, когато спра уморена, турбините, които го задвижват няма да спрат и аз няма да нося тежката отговорност за краха.
Пътувам и гледам. Гледам и виждам. Поля, езера и реки, кипят от живот. Знам, че независимо от това дали ме има или не, те ще продължават да кипят от живот. Чапли винаги ще крачат в плитчините, зеленоножки винаги ще вдигат шум в шепнещите тръстики, мишелови ще облитат полята, в търсене на храна, или мързеливо ще дремят по стълбовете... Животът се движи и без нас хората и, по-точно, въпреки нас...
А аз, понякога, когато дъжд пои жадната пръст, и, крачейки, съзирам как на едно късче земя пред мен слънцето се показва, си казвам: "Това е моята земя! Винаги ще ти се усмихне, преди да те погълне.".
