07 май 2011

Пирогов - болница на края на живота

Напоследък го виждам всеки ден, това място, пропито с душите на хората, издъхнали в мъки. Всичко е тягостно тук - дългите студени коридори с бежови плочки, носещи отпечатъка от тормоза на стотици хиляди крака; асансьорите, като кадри от филм за Втората световна война; мрачните стълбища, водещи до дълбините на катакомбите под болницата; ходещите болни с изпити от болката лица, призрачно разнасящи със себе си катетри и банки с неведоми разтвори на път за никъде; близките на болните, всеки със своята торба провизии или дрехи, замислено крачещи към своята крайна точка - болният, когото обгрижват...

Мъката на Пирогов е белязала и автобусите и трамваите, чийто маршрут обслужва района на болницата. Лесно се различават в тях хората, изстрадали престоя на своите близки по други болници, преди да попаднат в най-дълбоката точка на бездната. Всички замислени, с пълни торби, гледат с празни погледи през прозорците, изолирани в своя свят от жизненоважна издръжливост, защото сълзите ги спохождат непредвидимо и концентрирано и не им оставят сили за нищо повече.   

Странното е как всичко в болницата се случва така внезапно и в същото време бавно. Стоиш в стаята до леглото на своя болен и влизат санитарките с носилка. Поглеждаш към леглото отсреща, пред което спират носилката и което е било пред очите ти през цялото време, и виждаш, че човекът просто вече не диша, а ти дори не си разбрал. Толкова странно и празно е всичко. Случва се и ти просто си там, без да знаеш, че си там и че се случва. Гледаш тялото на човека, който до преди малко е дишал в същата стая и дори нямаш чувството, че някой е изчезнал. Ти просто нямаш никакви чувства за нищо, а си само сбор от функциониращи клетки. Само спиш, храниш се и ходиш до Пирогов... спиш, храниш се, до Пирогов... до края.

Този, който е стоял до своя болен дори само един цял ден, не само в часовете за свиждане, такива ужаси е видял, че просто умът му не ги побира и повечето от тях директно отхвърля да запомни, за да се съхрани живота и психическото му здраве. И въпреки тази удивителна защитна реакция, човек, видял деня в Пирогов, никога не ще е вече същият, никога вече не ще гледа света с ведри и чисти очи, защото светът вече не е същия за него.

Накратко, за Пирогов бих казала, че това е най-горестното място и благодарни трябва да са тези, които не са имали досег с тази болница.