Понякога ми е трудно да разбера защо е нужно да съм толкова различна. Искам да съм като другите, но не мога. Като малка се тормозех много. Сега знам, че няма как да е иначе, с толкова много различни души в мен, защото всички мои близки хора и животни са останали до голяма степен в мен.
И днес, когато бродя сред сухите треволяци в нищото, аз не съм момичето от големия град, а онова селско момче, баща ми, с издрани от тръните крака и очи за всичко в дивото. Чувам земята и съм част от нея. Живея скромно и нямам нужда от голяма част от „достиженията на цивилизацията”. Нямам нужда от предмети и сложни взаимоотношения, обвити в съображения за това или онова. Аз просто дишам и ходя и това ми стига, за да съм себе си.
Когато се налага да съм в човешкия свят, аз съм майка ми, интелигентна и дръзновена, с добри познания по някои науки, човек творец и новатор със собствено мнение, който не се притеснява да отстоява позицията си.
Опре ли работата до джаджи, обаче, брат ми е човекът в мен. Разглобявам и сглобявам машинарийки всякакви и майсторя от нищо нещо. Мога от стари дъски да обзаведа стая, да боядисвам сама без проблем, да ползвам машини и да измисля какви ли не начини да построя или разваля нещо.
А животните... какво за тях? Те са в мен и аз съм в тях и често се разбираме без думи, защото сме равни. Аз не съм човек, а те не са животни, просто едни същества на границата на съществуването си. Срещаме се, живеем заедно в душите си и се разделяме.
Всичко това ме прави различна и сега знам, че няма как да е иначе. Объркана психика или много същества в едно съзнание и всички се допълват и подпомагат или... както често казва майка ми, вероятно са сменили нейното бебе с извънземно още в родилния дом...
