Джими късметлията

Запознайте се с Джими - едно куче имало нещастието първо да остане без дом и стопанин, а после да се сдобие с тежка кожна инфекциозна болест, за да не скучае. Как се справя Джими с живота? Мъчително трудно.

Джими живее самичък до необитаемата къща, която е била дом на неговите стопани. За него няма храна и вода. Никой не се интересува от живота на Джими, камо ли от здравето му. Той е сам срещу болестта, превзела тялото му, срещу която е просто безсилен. Краста!

Болестта се предизвиква от кърлежи, които живеят и снасят яйца в роговия слой на кожата. Тя се покрива с характерни кори, козината опадва, животното страда от силен сърбеж, малокръвие, а понякога настъпва и смърт от изтощение.

За щастие на Джими той е забелязан от някого, на когото му пука. За нещастие на този човек, обаче, цялата система е срещу желанието му да помогне на Джими.

Лечението от краста е продължително (2-4 месеца) и, поради тази причина, излиза доста скъпо. Ако не си заможен, един бърз поглед върху ценоразписите на услугите във ветеринарните клиники, ще те накара доста да се разколебаеш, предвид факта, че, по принцип, по време на лечението кучето трябва да пребивава в стационар към клиниката. В повечето случаи, когато става въпрос за бездомно куче, хората се уповават на надеждата, че някой друг ще си направи труда да помогне. Затова просто отминават и забравят за случая. Това, обаче, е "лъжа и измама", просто защото не се случва по този начин.

Срещнах Джими случайно. Тъй като живее доста уединено, можеха да минат месеци без да го забележа. В момента, в който го видях, разбрах, че е краста, дори без да съм се сблъсквала с тази болест преди. Кожата изглежда ужасно, мирише ужасно и ясно си личи, че животното се мъчи. Сърбежът е толкова силен, че Джими не можеше да стои на едно място, дори докато се храни, и непрекъснато се хапеше по гърба там, където можеше да достигне. В резултат на това, кожата му беше много разранена. Страшно!

Така започна нашата обща борба.

Следват седмици наред в разговори с фондации за защита на животните. Категорично ми отказват с мотива, че, ако го вземат в някой от приютите, стопанисвани от тях, ще зарази останалите кучета там. Странно е, че нямат изолатор за заразно болни кучета.

Междувременно, светлина в тунела. От медиите научавам, че откриват тържествено нов приют за кучета в Слатина и, тъй като по никакъв начин не мога да открия телефон, решавам да го посетя на място и да се моля да вземат Джими. Излишен оптимизъм! Приютът може и да е открит официално, но ще заработи едва след 3 месеца, защото няма необходимите разрешителни, а крастата бързо напредва и вече е превзела повече от половината гръб на Джими. Съветват ме да го дам в общински приют, което ще отърве мен от грижите и..., почти сигурно, ще отърве Джими от живота. Неприемливо!

Страх ме е да се свържа с някоя ветеринарна клиника, защото знам, че не бих могла да издържа финансово на това. Постепенно започва да ми се изяснява, обаче, че това, май, е единствената възможност.

През това време пиша по форуми, консултирам се, търся съвети, формирам си мнение. Вече е кристално ясно, че друг начин няма.

Свързах се с ветеринарна клиника "Добро хрумване", която ми беше препоръчана в един от форумите. Лекарите се оказаха много отзивчиви хора, с искрено желание да помогнат. Дойдоха да го прегледат на място, защото Джими е толкова наплашен, че едва ми позволява да го галя, камо ли да го заведа до клиниката за преглед. Още същия ден поехме по дългия път на лечението. Оказа се, че, компромисно, може да бъде лекуван без да пребивава в стационара, което значително ще ме облекчи финансово.

Моите колеги и познати, хората, които бяха около мен по време на отчаяните ми опити да осигуря помощ за Джими, не могат да повярват, че в държавата ни няма организация за справяне с подобен проблем по хуманен начин. Истината е, че наистина няма. Истината е, че държавната машина не цени човешкия живот, какво остава за кучешкия! Дори да не обичах кучетата, щеше да ми е притеснително да знам, че заразно болни животни просто стоят някъде в този град и заразяват други животни около себе си. Освен това, някак притеснителен е фактът, че за такова животно държавата предвижда единствено смърт, защото да убиваш е по-евтино, отколкото да лекуваш!

Джими просто извади късмет, това е. Хиляди като него умират в мъки, сами, гладни, без подслон. И не че няма желаещи да им помогнат. Не! Просто желаещите да помагат се сблъскват с бездушните стени на държавното ни безхаберие, еднакво и за хората и за животните в нашата безумно изградена държава!